ЗАПАДНИТЕ БАЛКАНИ – ГОЛЕМИТЕ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА       

КОСОВО, БОСНА и ХЕРЦЕГОВИНА, Р. МАКЕДОНИЯ

Терминът Западни Балкани /ЗБ/ се появи и наложи в политическия речник след разпадането на бившата СФР Югославия. Това бе естествено и логично поради обособяването на една група държави на полуострова със специфични проблеми и противоречия. Появиха се нови държави и съответно  нови държавни граници. Започна афирмацията на нови нации с претенции за своя идентичност, история, език и малцинства на чужда територия. Формиран бе в резултат на войните в Хърватия, БиХ и Косово климат на взаимно недоверие, етническа и верска неприязън. Терминът бе лесно възприет от дипломацията на останалите държави на Балканите, които не желаеха да бъдат приобщавани към дестабилизирания район на ЗБ, а също така и от международната общност като цяло, поради необходимостта от специфичен подход към този регион за неговото политическо нормализиране, за икономическата му стабилизация и конкретно за подготовката му за интеграция в НАТО и ЕС.

Предизвикателствата, за които ще говорим по долу, са логични  и лесно обясними. С поглед назад в историята може да се констатира, че те са в резултат както на развитието на процесите в самата СФРЮ, така и на повърхностния поглед и отношението на външния свят към  тази федерация. И  “изток”, и “запад”, както и тъй нар. необвързани страни, желаейки тази държава за съюзник, се интересуваха предимно какво говори Тито и какво става в Белград. Възприемаше се безкритично една изкривена розова картина на действителността във федерацията, което предопределяше всевъзможни стимули за управляващите и компромиси по отношение злоупотребата с власт. С лека ръка, без осъждане от вън, се подминаваха действия  на наложения по същество тоталитарен режим във федерацията. По-малко внимание се отделяше на обстановката  и процесите в отделните републики и автономни области, на цензурата в средствата за информация, малцинствените проблеми, правата и свободите на личността, на политическите съдебни процеси и т. н. Така например външният свят не реагира адекватно на насилията над албанците в Косово през 60-те и 80-те години на миналия век, на разправата с политически опоненти на режима в Загреб през 1971 г. /главно от кръга на Матица Хърватска и Загребския университет/, на съдебния процес срещу група бошняци-мюсюлмани /сред които и Алия Изедбегович/ през 70-те години, както и на прословутия Меморандум на Сръбската академия на науките през 1985 година.